Нежна песен

Слимани, Лейла
Нежна песен – „Гонкур“ за 2016 !!
роман
Май 2017
Поредица Безкрайна проза
Превод Р. Стефанова
Оформление Л. Владимиров
216 стр., м. к.
ISBN 978-954-8311-83-0
Цена 16 лева

„Бебето е мъртво. Отнело е няколко секунди. Лекарят потвърди, че не е страдало. Поставиха го в сив калъф и дръпнаха ципа върху отпуснатото телце, което намериха да плува във водата сред играчките. Но малката беше още жива, когато пристигна “Бърза помощ”. Беше се борила като звяр…“

16.00 лв.

Категория:
   

За автора

Слимани, Лейла

Слимани, Лейла

Лейла Слимани (1981) е френска писателка и журналистка от марокански произход.
През 2016 г. получава Гонкур за своя роман „Нежна песен”. Слимани е едва 12-а жена, която печели Гонкур, откакто наградата съществува (повече от век), наред с писателки като Маргьорит Дюрас и Симон дьо Бовоар. Тя посвети наградата на своите родители.

Слимани е родена в Рабат, Мароко и на 17 години заминава за Париж да учи политически науки и медийни изследвания. След завършването си работи като журналист за списанието Jeune Afrique. През 2014 г. тя публикува първия си роман Dans Le Jardin де l'ogres, който две години по-късно е последван от психологическия трилър „Нежна песен” (Chanson Douce). Той бързо се превърна в бестселър с над 76 000 копия, отпечатани в рамките на три месеца, още преди книгата да е наградена с "Гонкур".

Вледеняващата история за „перфектната” бавачка, която убива двете деца, за които се грижи, Нежна песен  е написана по истинската история на една доминиканка, гледачка на две деца, която през 2012 е изправена на съд за двойното убийство на децата.
Самата тя майка, Слимани споделя, че „представата да плащаш на някого да обича децата вместо теб” я омагьосва. Това винаги води до сложни отношения, защото ние винаги се боим, че той ще отнеме мястото ни в сърцето на децата ни, споделя още тя.
„Като дете имах бавачки и винаги ясно осъзнавах мястото им някъде между майка и чужд човек.”

Пол и Мириам, младо семейство, са „очаровани от Луиз, от ясните й черти, от сърдечната усмивка, от устните й, които не треперят. Изглежда невъзмутима. Погледът й говори, че е жена, която може всичко да чуе и всичко да прости. Лицето й е като спокойно море, чиито дълбини никой не подозира.“ Наемат я за бавачка на децата си.
Животът им сякаш щастливо се променя…

В телеграфен стил авторката Лейла Слимани сякаш полека изчегъртва странната съдба на Луиз, една от милионите бедни жени, която въпреки приятната външност и перфектни умения, е човек, в чийто живот няма нищо: няма музика, книги, приятели, семейство, пари…

В объркания й озлобен мозък един след друг се раждат нереалистични идеи и сценарии, за да намери своето място в чуждото семейство.
При това „Луиз е войник. Тя напредва, каквото и да й струва това, като животно, като куче, на което лоши деца са счупили лапите…“
И връщане няма.

Книгата повдига много въпроси: за пропастта между света на богатството и този на бедността, за границите на нормалността, за тъмния Друг в живота ни, за кариерата (парите) и за децата, доверчиво оставяни на нечии грижи…

Цитати:

Луиз ги гледа, както се наблюдава агонията на току-що уловена риба, с кървави хриле и разтърсвано от конвулсии тяло. Рибата, която се мята на дъното на лодката, поема отчаяно въздух с безнадеждна уста, рибата, за която няма спасение.

Бавачката е като силуетите в театъра, които пренасят в тъмното декорите по сцената. Тук повдигат диван, там бутват с ръка картонена колона или подвижна стена. Луиз действа зад кулисите, дискретна и всемогъща. Тя дърпа прозрачните конци, без които не може да се осъществи магията. Тя е Вишну, богиня хранителка, закрилница, но и ревнивка. Тя е вълчицата, от чийто ненки идват да сучат, тя е неизбежният извор на тяхното семейно щастие.

Луиз знае, че те сега ще спрат да танцуват, че ще й пожелаят лека нощ и ще се престорят, че им се спи. Ще й се да ги задържи, да се вкопчи в тях, да изчегърта с нокът каменния под. Ще й се да ги сложи под похлупак, като усмихнатите и неподвижни фигурки на танцьори, прилепнали към цокъла на музикална кутия. Казва си, че може да ги наблюдава така с часове, без никаква умора. Че ще й е достатъчно да ги гледа как живеят, а тя да действа в сянка, та всичко да бъде съвършено и машинката никога да не засича. Дълбоко убедена е, изпитва изгарящото и болезнено убеждение, че нейното щастие им принадлежи, че тя е отдадена на тях, а те – на нея.

“Сега, след като тя извърши това, може би не трябва да го изричам, но тогава си казвах, че те наистина имат късмет.”

В нея се надига омраза. Омраза, която осуетява сервилните й пориви и детинския й оптимизъм. Омраза, която обърква всичко. Тъжен и неясен сън я поглъща. Обсебена е от мисълта, че е видяла прекалено много, че е чула прекалено много от личния живот на другите, от интимност, на която никога не е имала право. Никога не бе имала дори собствена стая.

Еуфорията е последвана от дни на униние. Сякаш светът се стеснява, смалява се и стоварва върху тялото на Луиз непосилна тежест. Пол и Мириам затварят пред нея врати, които й се иска да издъни. Има само едно-единствено желание: да се приобщи към тях, да намери своето място, да се настани в него, да си изкопае една ниша, леговище, едно топло кътче. Понякога е готова да отстоява малкото си парченце земя, но устремът й повяхва, обхваща я мъка и тя изпитва дори срам, че е помислила такова нещо.

Човек се чувства сам с децата. На тях не им пука за очертанията на нашия свят. Досещат се за това колко е мъчен, мрачен, но не искат и да знаят… те гледат вече другаде, видели са нещо. Изнамерили са си игра, която ги извинява, че не слушат. Не се преструват, че оплакват нещастните.

„Някой трябва да умре. Някой трябва да умре, за да бъдем ние щастливи.” Извратени припеви се въртят из главата й, когато върви. Обитавана е от изречения, които не е измислила, смисъла на някои дори не разбира. Сърцето й се е вкаменило. Годините са го обвили в дебела и студена черупка и тя едва го чува да тупти. Вече нищо не може да я развълнува. Трябва да приеме, че повече не е в състояние да обича. Изчерпала е цялата нежност от сърцето си, ръцете й нямат какво повече да погалят.

„Ще бъда наказана за това, помисля си тя. Ще бъда наказана, че не умея да обичам.”

Винаги са й казвали, че децата са само мимолетно щастие, бегло видение, един вид нетърпение. Вечна метаморфоза. Закръглените личица се удължават, стават сериозни, без дори да забележи човек.

Отзиви

Все още няма отзиви.

Напишете първия отзив за „Нежна песен“

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *