Честит рожден ден, Роберт Менасе! Интервю

Честит рожден ден, Роберт Менасе! Интервю

http://www.ln-online.de/Nachrichten/Kultur/Kultur-im-Norden/Fast-Schaum-vorm-Mund
В края на миналата седмица (26-27 май 2018)  Роберт Менасе гостува в Къщата-музей „Гюнтер Грас” в Любек, където в интервю за Петер Интелман (вестник “Любекер Нахрихтен”)  каза следното за своя роман „Столицата”:
Петер Интелман: Наистина ли работата в Европейската комисия е толкова безнадеждна, както я описвате в книгата си?
Роберт Менасе: Не съвсем, имам впечатлението, че там работят ангажирани и високо квалифицирани хора, които обаче непрестанно се сблъскват с непреодолими пречки, затова някои от тях стават апатични, потиснати, гневни или цинични, на това се случва всъщност във всяка институция. За мен беше важно да покажа откъде идват тези пречки. В основата си те се дължат на противоречията между задачите на Комисията и съпротивата срещу тях на Европейския съвет.
П.И. Но нито един от персонажите ви не живее по начина, по който би искал да живее.
Р.М. Тъкмо  това говори и за техния идеализъм. Не бива да забравяме от колко неща трябва всъщност да се откаже човек, когато реши да отиде на работа в Комисията в Брюксел.
П.И. Но пък получава добра заплата.
Р.М. Все за това се говори. Аз лично не бих вършил изискваното от един чиновник в Комисията за заплатата, която му се предлага. Пък и не бих могъл да върша подобна работа. Завистниците обикновено са хора, които нямат нужната квалификация да работят в Комисията. Там се работи сутрин от седем до седем и половина вечер, някога и до по-късно. Хората там са изключително добре образовани, завършили са  елитни университети, говорят по четири-пет езика. Процентът на разводите е най-висок сред чиновниците на Комисията. Който реши да отиде на работа „в Европа”, се отказва от много неща: от семейство, от социални връзки, от родина.
П.И. Значи книгата ви представлява защитна пледоария за европейските чиновници?
Р.М. Не, надявам се, че се е получила реалистична картина на атмосферата, която цари там. За повечето хора ЕС е нещо много абстрактно, а аз исках да покажа, че това е нещо създадено от хора, и исках да ги покажа като живи хора. Там впрочем сега има смяна на поколенията. Сега там нахлуват съвсем младите кариеристи, „саламандрите”.  Но дори и те трябва да имат добра квалификация и да издържат на конкуренцията. Всяка година на конкурс се явяват около 30 000 кандидати от цяла Европа, а работа получават само 100 души.
П.И. И къде са идеалистите?
Р.М Има изненадващо много идеалисти. Но като си ударят главите няколко пъти в стената, издигната от Европейския съвет, идеализмът им започва постепенно да се изпарява. Това е неизбежно в системата, каквато тя е в момента. Виждал съм колко разгневен може да бъде един висш чиновник от Комисията, когато за половин час в Съвета правят на пух и прах предложението му, върху което той и екипът му са работили повече от година. За такива неща не се пише по вестниците и хората не могат да си представят какво преживяват хората, работещи там. Като консуматор на новини от медиите в Европа човек днес трябва да прояви много добра воля, за да не стане анти-европеец. В романа исках да покажа най-вече какви са тези хора, които се опитват на направляват моя живот и  живота на децата ми. Затова отидох и живях известно време там.
П.И. Защо преди „Столицата” никой не е написал роман за ЕС?
Р.М. Да, това е странно. Обикновено всеки писател отхвърля по принцип мисълта, че пише „национална литература”. От Гьоте насам всички претендират, че пишат „световна литература”. Всички големи художници и литератори винаги са били против национализма, били са защитници на интернационалните контакти и са се включвали в международния обмен. Но когато в Европа започна  и набра сили „следнационалното” развитие, дори и левите космополити изведнъж се превърнаха в националисти, може би несъзнателно и недоброволно – оказа се, че те не познават и не искат да познават нищо друго, освен собствената си страна. Нямат нищо против да ходят в италианския или в турския  ресторант зад ъгъла, но в съзнанието им всичко си остава непроменено. Знанията им за ЕС са от вестника – тоест от национална медия. И като четат там за „мързеливите гърци”, се възмущават от тях заедно с другите в кръчмата. И тогава се появяват такива лишени от фактология есета за ЕС като това на Енценсбергер. Това е много тъжно, някаква странна диалектика на историята.
П.И. Къде бихте поставили Гюнтер Грас в този сценарий?
Р.М. Мисля, че за него този проблем не е бил съществен, той не би разбирал понятия като  „следнационално развитие”. Той беше  все пак интернационалист в традицията на социалдемократите.
П.И. Нарекохте го преди време „политически романтик”.
Р.М. И сега смятам така. Той несъмнено беше голям, световен писател, но беше романтик в смисъла, че според него партийната ангажираност е задача на политически будния писател и той само по този начин може да въздейства в обществото. Аз също смятам, че един писател трябва да бъде политически ангажиран, но партийната ангажираност вреди на литературната безпристрастност.
П.И. Някои определиха романа Ви като сатиричен. Така ли е?
Р.М. Не. Вижда се, че дори интелигентните рецензенти имат проблеми с някои немски понятия. В трагикомичното аз виждам основната структура на живота. Да се отделя комичното от трагикомичното и то да се определя като сатира ми се струва трагично.
П.И. Как се живее с Германската литературна награда на книгоиздателите?
Р.М. В 99,8 процента от дните сутрин се събуждам без да мисля за нея. Може би успях да продам малко повече книги от обикновено. И естествено много се развълнувах, като чух името си. Не очаквах да получа наградата, дори се бях обзаложил с една колежка, че няма да я получа. Е, платих след това облога.

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

You may use these HTML tags and attributes:

<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>